Искрени ли са синдикатите в техните социални искания

Има нещо сбъркано в исканията на синдикатите на техния национален протест и то не само от вчера, но по принцип през по-голяма част от годините на прехода. Желанията им приличат като зов за повече морфин за тежко болен, а не за конкретно лечение и точните медикаменти, които да излекуват болния.

Исканията им били социални и затова не подкрепиха политическите и нравствени мечти на студентите. А това са същите онези млади хора, които, ако загубят своята битка, а ние имаме сериозни основания да смятаме, че те ще я загубят (годините на прехода показаха, че ретроградните сили обикновено печелят в България), то те просто ще емигрират както повече от 1 милион българи вече направиха. Повечето от тези, които избягаха би трябвало да са в най-плодотворните им житейски и трудови години. Ако те не бяха принудени да емигрират, щяхме да имаме още един милион работещи. А това означава повече продукт, доходи, новородени деца, потребление, пари в социалните фондове… Например при 800 лева средна заплата, може да се очакват минимум около 3 милиарда лева повече осигуровки в пенсионните фондове на година. Да не говорим за преки и косвени данъци и т.н. И тогава  може би проблемите с пенсионната ни система нямаше да изглеждат толкова мрачни и щеше да има буфер, за да се направи по безболезнена пенсионна реформа.

Но не би! Синдикатите искат да лeкуват симптома, а не причината. Да се криминализира укриването на осигуровки (т.е. да сплашим и без това отсъстващия български предприемач), да се спре нарастването на пенсионната възраст, да се увеличат осигуровките и други подобни.

По-голяма част от традиционните искания не са насочени към радикално изкореняване на острите проблеми на работещите и бедни хора. Искат ръст на доходите, но ако може правителството директно да ги увеличи чрез бюджета или административно да накара работодателите да увеличат минималните възнаграждения. В същото време всеки студент по икономика знае, че доходите се увеличават чрез ръст на производителността, чрез повече заетост в дейности с по-висока добавена стойност, чрез повече продажби (да не се бърка със субсидирано производство) и т.н. Те пък от своя страна се увеличават чрез повече инвестиции, защита на собствеността, качествено образование и обучение, повече предприемачество, повече конкуренция, по-ниски данъци и други.

Но да сте видели синдикатите да протестират срещу КЗК, когато тя услужливо пропуска формирането на десетки квази регионални и национални монополи и така обрича хиляди микро и малки фирми. Или да сте ги видели пред българските съдилища, когато те явно потъпкват свободата на собствеността или конкуренцията. Или пред администрацията, когато тя нарочно наглася  критериите за поредната приватизация, така, че печеливши да се окажат само местни олигарси, а не международно признати компании.

Във вчерашната им декларация настояват, държавния бюджет да капитализира енергийната ни система, чрез парите на същите онези трудещи, на които уж искат да вдигнат заплатите. А защо не обяснят на хората, че ако с парите от бюджета се закърпи енергийната система, то тези пари ще бъдат за сметка на образование, здравеопазване, социални услуги. Или защо не помислят, колко дългосрочни работни места могат да се разкрият от микро предприемачи или малки фирми с 3-те милиарда дългове в енергийния сектор, с планираните 3 милиарда за Южен поток и с единия милиард, който беше изхарчен за Белене. Това са 7 милиарда лева, т.е. три оперативни програми.

Като ги гледа човек и някак си остава усещането, че или не познават корените на проблемите или просто предпочитат тези, които защитават, да си стоят беззащитни. В крайна сметка, ако има бедни и изтормозени работещи ще могат да си извършват синдикалната дейност по старому. Иначе трябва реформи. А последните не са на почит у нас.

Вашият коментар