Общите приказки за професионалната квалификация и обучение

Някъде към края на декември миналата година попаднах на данни от поредното изследване, което гордо откриваше топлата вода в областта на професионалната квалификация. Работодателите казваха, че на българските работници и служители им липсвали практически умения и квалификация, не боравили с новите технологии, а те точно от това се нуждаели. Експертите компетентно твърдяха, че трябвало да се инвестира многократно повече в професионална квалификация и умения, които да отговарят на потребностите на пазара на труда, защото сега не било така. Повечето от учащите (ученици, студенти и работещи) се оплакваха, че това, което им преподавали не им било полезно, и там бил проблема. На доставчиците на образователни услуги проблемът им бил, че бизнесът не търси техните услуги или държавата не отделя достатъчно средства в тази сфера. Държавата се оплакваше, че бизнесът не знаел какво иска като умения и знания.

Изобщо, все верни неща!

Сега нека видим какво правят същите тези ключови играчи, когато опре до техни конкретни действия в тази сфера.

Работодателите, когато трябва да организират и финансират обучения с техни собствени ресурси рядко се сещат да го правят – нямали средства или, ако все пак имат, то не го правили, защото служителят щял да избяга и то, вече обучен. За това, по-добре да си стои неук, така не може да избяга. Ако пък им се отдаде възможност да обучат хората си с европейски средства, т.е. безплатно, се оказва, че точно тогава хората са заети и не могат да ги пуснат, или се договарят с конкретния център за квалификация да претупат обучението, защото и без това на заетите им се плащало да работят, а не да се правят на ученици. А и в крайна сметка нали целта била да се усвоят едни пари. Да не говорим, че едва ли се сещат, че би могло самите те да участват в подготовката на учебната програма, практическите казуси или да контролират качеството на предлаганото обучение и, ако нещо не е наред да се оплачат, или да не платят на доставчика.

На експертите понякога им се усмихва щастието, някой да си поръча изследване за нуждите на пазара на труда или пък разработване на методи, инструменти за нови програми, системи за управление на качеството или управление на центрове за квалификация и т.н., все експертни работи. И какво правят те? Набързо спретват няколко стотин страници документи, чиито изводи са всъщност тези, с които започнах този коментар в първия параграф.

Учащите, когато все пак отидат на някое обучение, като истински български студенти пропускат лекции и практики, защото точно тогава имали по-важна работа. Гледат, ако може да препишат на изпита или да претупат практическата задача, която са получили. А не се осмеляват и да помислят, че след това обучение, вкъщи или в офиса биха могли самостоятелно да се потрудят, за да научат това, което са им преподали, а дори и да го надградят, но със самостоятелна работа.

Обучителните организации, които набъбнаха на около 800 през последните 10 години се регистрират и работят без бази, без собствени преподаватели, без програми. Всичко е просто на хартия. Провеждат обученията формално, изпитите са между другото и т.н.

Държавата се отчита само за изхарчени средства и брой участвали в обучения. Колкото повече средства и хора, толкова по-добре. В същото време не обръща внимание на занижените критерии за регистрация на центрове за обучение, финансира анализи за потребностите на пазара на труда, които разчитат само на метода, „отивам и питам работодателя какво иска и той мислейки за конкретния момент заявява, че имал нужда от мебелист, защото тъкмо един бил напуснал”. Подобно е състоянието и с контрола на качеството на предлаганото обучение. Държавата, като евентуален контролен орган малко се интересува дали обучаемият е научил нещо след курса, дали го прилага в работата си и други подобни детайли.

Някак си всички имат очаквания към другите участници в този процес да свършат някаква работа. Когато, обаче, се стигне до конкретни стъпки, които те, самите, би трябвало да направят, се оказва, че професионалната квалификация и умения, като че ли не са такава голяма ценност в собствената им организационна култура.

Или се приказват само общи приказки. Да, всички знаем, че професионалната квалификация е важна. Това може би няма за какво да се дискутира, защото едва ли ще намерим някои с различно мнение. По-полезно ще бъде да се обсъждат и намерят решения на това, как работодателят, ако има 1000 свободни лева ще ги даде за обучение; или как обучаемите няма дори да си помислят да препишат на изпита; или как центърът за обучение ще намери начин, тези, които обучава да излязат с истински знания, а не само със сертификат. Усилията трябва да се насочат върху детайлите, а не върху общото приказване, защото то много често се превръща и в общо нищоправене.

През последните 3-4 години по оперативна програма човешки ресурси са финансирани обученията на около 400 хил. човека. Това е в пъти повече, от когато и да е било. В момента работната сила е около 3.4 милиона, което означава, че повече от 11% от работната сила е повишила своите знания, квалификации и умения.  Този обем от хора е достатъчен за второ Възраждане или нова технологична революция. Но, да сме чули някъде това да се е отразило положително в българската икономика и общество?  Най-вероятно няма и да чуем. По-голяма част от нещата са проформа – фасадна професионална квалификация и обучения.  Нещо като популярната напоследък фасадна демокрация.

Вашият коментар